Приказното небе на мечтите 

Тази вечер небето беше красиво точно както теб. И си го представих. Затворих очи и ти беше тук, до мен. Прегърна ме и вече не усещах студения вятър, нямаше го студа. Беше за кратко, но пък беше хубаво. И сега пак няма да спя. Защо ме накара да погледна хубавото небе? Защо ме накара да си преставя, че си до мен? От това боли, знаеш ли? Гадно при това. Може би, ако бях като другите момичета щеше да отвърнеш поне малко на чувствата ми? Ако бях красива, не толкова странна, слаба и просто по-добра версия на себе си. Щяхме ли да имаме шанс? Щяхме ли да изживеем всички онези моменти, които сега живеят единствено в съзнанието и мечтите ми? Кой знае...само, ако бях такава щяхме да имаме отговор на въпроса, щяхме да имаме всичко или пък нищо...кой знае. Мислиш ли за мен понякога? Както аз за теб? Най-вероятно не и това е тъжно. Но няма какво да се прави. Живота продължава. Дните минават, месеците се менят, всичко си е същото или се променя постоянно. Живота просто продължава. А не ми се иска. Искам всичко да спре и хората да усетят болката ми, дори за малко. Да разберат колко всъщност боли от първата любов. За мен тя беше несподелена. Жалко....
А как само искам да се събуждам до теб, да пием кафе в тишина, а след това просто да се прегръщане цял ден. Само това! Толкова много ли е? Много ли искам? Няма да се случи никога, нали? Да, няма. Поне на този въпрос имам отговор, поне на него

Моето ново начало

Ново начало. Това искам, търся, за това копнея, но нещо ме спира. Спомените са все още там, измъчват ме, дърпат ме назад докато не изгубя дори малкия прогрес, който съм постигнала. На 18 съм и искам глупавото си ново начало, но него го няма. Живота си остава същия. Ежедневието е гадно, съня недостатъчен, хората все така ужасни, цигарите все така скъпи, но примамливи. Къде е моето ново начало? Ще го получа ли след тази година? Ще мога ли да кажа след няколко месеца, че съм отворила нова страница в живота си? Или всичко ще си е същото. Нищо не се променя. Бях в седми клас, когато ударих дъното. Странно, но факт. Бях на едва 13, когато опитах да отнема живота си. Безуспешно. Колко жалко. Много пъти съм се връщала към този момент, към онази студена ноемврийска вечер. Ами, ако бях успяла? Щях ли да изпусна много? Вярно е, че имах и прекрасни моменти след това, но те са малко и винаги има нещо, което ги помрачава след това. И боли. Красивите ми спомени загиват бавно, потъват в тъмнината и повечето биват забравени. Но се опитвам да съхраня някои от тях. Затварям очи и броя до три. Когато ги отваря се намирам там. В моето спасение, единственото място, в което се усмихвах истински от много време на сам. В Лондон. Беше красиво, беше величествено. За тези шест дни преоткрих себе си. Смях се, усмихвах се, оставах зашеметена от красотата на дадено място. Защо трябваше да се връщам? Оставете ме тук. Моля ви, тук съм щастлива. Но всичко е просто една илюзия. Красив сън, приказка без щастлив край, защото когато отворя очи съм отново тук. В малкия град, който наричам роден. Далеч от блясъка и мечтите си. И боли. Отново съм сред тях. Онези ужасни хора, които ме съдят постоянно. Боли много, но мълча, стискам зъби. Бях на 13...на едва 13.