Моето ново начало

Ново начало. Това искам, търся, за това копнея, но нещо ме спира. Спомените са все още там, измъчват ме, дърпат ме назад докато не изгубя дори малкия прогрес, който съм постигнала. На 18 съм и искам глупавото си ново начало, но него го няма. Живота си остава същия. Ежедневието е гадно, съня недостатъчен, хората все така ужасни, цигарите все така скъпи, но примамливи. Къде е моето ново начало? Ще го получа ли след тази година? Ще мога ли да кажа след няколко месеца, че съм отворила нова страница в живота си? Или всичко ще си е същото. Нищо не се променя. Бях в седми клас, когато ударих дъното. Странно, но факт. Бях на едва 13, когато опитах да отнема живота си. Безуспешно. Колко жалко. Много пъти съм се връщала към този момент, към онази студена ноемврийска вечер. Ами, ако бях успяла? Щях ли да изпусна много? Вярно е, че имах и прекрасни моменти след това, но те са малко и винаги има нещо, което ги помрачава след това. И боли. Красивите ми спомени загиват бавно, потъват в тъмнината и повечето биват забравени. Но се опитвам да съхраня някои от тях. Затварям очи и броя до три. Когато ги отваря се намирам там. В моето спасение, единственото място, в което се усмихвах истински от много време на сам. В Лондон. Беше красиво, беше величествено. За тези шест дни преоткрих себе си. Смях се, усмихвах се, оставах зашеметена от красотата на дадено място. Защо трябваше да се връщам? Оставете ме тук. Моля ви, тук съм щастлива. Но всичко е просто една илюзия. Красив сън, приказка без щастлив край, защото когато отворя очи съм отново тук. В малкия град, който наричам роден. Далеч от блясъка и мечтите си. И боли. Отново съм сред тях. Онези ужасни хора, които ме съдят постоянно. Боли много, но мълча, стискам зъби. Бях на 13...на едва 13.